13.08.2016

Не съм сигурен къде сбърках. Не знам и как. Имам чувството, че почти нямам приятели, с които да излезна. Нямам човек, с когото да поговоря. И седя и си мисля – мисля, че си го направих сам.

С един от тези, които наричах „много добър приятел“, се скарах. Истински се скарах. И когато го направих, сметнах, че съм прав. И все още го смятам. А и ме загуби още три месеца преди да спрем да си говорим. С думите „Ще се депресираш пак и ще дойдеш при мен да ми се оплакваш.“ А бяха казани с такава злоба... Аз от месец преди това спрях да му казвам нещата, които се притеснявах, че би използвал срещу мен. И се оказах прав. А колко неща му бях споделил преди това...

Този, когото наричам най-добрият си приятел, няма време. Той работи непрекъснато. На две места. По цял ден, всеки ден. И си мисля, че за това съм виновен. Той започна да прави спортен автомобил за мен. Вложи огромна част от времето си в това. През останалото време развиваме бизнес. Всеки там има разнородни задачи. Този мой приятел върши основната работа. Аз разработвам и давам идеи за развитие, както и помагам с някакви по-обикновени неща. „Сам съм си шеф“ и така нататък. И шеф, и склададжия, и куриер, и общ работник. Иначе няма как. Срамна работа няма, има само необмислена.

Но основното натоварване е върху него. Уж взима полагащото му се, а смятам, че това не е достатъчно. С цялата работа, която върши, не съм сигурен изобщо какво би било достатъчно. Опитвам се да му помогна както мога, но и моите сили не са много в момента. И аз работя на две места. И аз не съм много сигурен как изобщо се справям.

Това са основните двама, които бих потърсил. Не търся само тях. Последно време когото и да потърся, и ме игнорират. Звучи смешно от една страна. Наясно съм, че имат работа. И други задължения. И други приятели. Но е неприятно, когато човек дори не може да те погледне в очите и да ти каже „Не мога“. Не знам за теб, но за мен липсата на отговор е по-гадна от отрицателният. Поне да знам, че няма да се случи. А не в последният момент или постфактум.

А не е единичен случай. Няколко човека ми го направиха няколко пъти за последните 2 месеца. Първият път го игнорирах. Вторият път се замислих дали нямат някакъв проблем... А последно време почнах да си мисля единствено, че проблемът е в мен. Не съм светец – наясно съм, че характерът ми няма да спечели награда за красота. Но последните месеци почвам да се притеснявам всички ли отблъсквам. Как го правя. Защо го правя. Толкова ли не се усещам...

За капак на всичко почнах да водя едностранни разговори с човек, когото страшно уважавам. Точно три въпроса и разговорът ни замира. Лошото е, че и аз си гълтам езика. Мислех, че съм влюбен в този човек. Което направи нещата малко по-сложни. Едностранно е. Не се залъгвам. Но това не прави нещата по-различни. Просто и тук омесих всичко.

Струва ми се, че нищо не правя като хората. И в основната си работа съм супер раздразнен на всички (не бизнеса, другата). И извън нея ми е трудно да общувам.

Опитвам се. Почнах да правя какво ли не, само и само да не отговоря, защото знам, че отговорът ще е рязък. Защото аз ще съм рязък. Лошото е, че не знам как да отговоря спокойно. Имам чувството, че позволявам да ми се качват на главата. И в някакъв момент ще избухна...

За последно преди 6 години се чувствах така. Като дежа-вю ми е.

Ама май отблъснах повечето си приятели. И честно, нещо не схващам какво точно се случи. И не съм сигурен дали като разбера, ще стане по-добре.

И седя, и се чудя. И точно в момента се чувствам безсилен. Излизам сам, защото не мога да се справя и вкъщи да седя. Щъкам с колата напред-назад. Просто да избягам от мислите си. Почна да ми става редовен номер. Не че се получава. Мислите са по-бързи от която и да е кола. Но пък... разсейва.
Не знам как ще е нататък. Каквото е писано, ще стане.
Пък... ще го посрещам с усмивка, въпреки всичко.

Мир!